Персийската поезия
оказва голямо влияние върху исляма, а след 18 в. завладява и Европа.Рудаки,
Фирдоуси, Омар Хайям, Низами, Руми, Саади, Хафез, Алишер Навои са не само
поети, но и мъдреци, учени, мислители и философи. Тримата автори, които ви
представяме тук, са може би върхът на суфистката поезия: Омар Хайям - астролог,
философ, математик; Руми - богослов и мъдрец; Хафез - философ. Произведенията и
на тримата са бисери на човешкия дух.
Руми
Притесняват те и те оскърбяват?
Не превивай пред тях рамене.
Само плодни дървета се брулят.
Безплодните - не.
* * *
Приятелю, душа на нашите души, без мен не
тръгвай ти!
Небе, не се върти без мен. Без мене,
месец, не свети!
Земя, ти не бъди без мен, без мене, време,
не лети.
Със тебе мил ми е светът, не ме оставяй
никой път,
дори към други светове сърцето да те
позове.
Юзда, ти коня не гони. Без мене, песен, не
звъни.
Не гледайте без мен, очи. Душа, без мене,
замълчи.
Сега и вечната луна блести със твойта
светлина.
Додето верността е в нас, пред тебе вечно
ще съм аз –
подобно топка пред играч - от изгрев, та
до късен здрач.
Без мене коня не гони. Не ме напускай,
остани.
* * *
Да можех себе си да видя някой път!
Но как? Примесва своите бои светът.
Духът ми никога не е в покой,
но как спокойна е душата, Боже мой!
Морето ме погълна в мрак студен.
Но чудо! Чувствам, че морето е у мен!
* * *
Открий лика си: розови градини аз жадувам!
Проговори: медът на сладостна роса
жадувам!
Чердата облаци ти, слънце, разпръсни,
че твоя лъчезарен блясък аз жадувам!
Повикай ме къмто далечните страни –
като сокол да литна аз жадувам.
Дари ме с капките на дъжд свещен –
безбрежните лазури аз жадувам.
Безценни камъни не ме възторгват мен –
скали, пронизани от светлина, жадувам!
Превод: Янко Димов
Омар Хайям
7
Не трябва, не мисли за утрешния час:
приятелю, живей под слънчевата власт.
Когато ний умрем, веднага ще догоним
избягалите векове пред нас.
12
Ще си заминем с поглед плах - но за света
какво е?
И няма път, и няма смях - но за света
какво е?
Ний си отидохме - а той е бил и винаги ще
бъде.
От нас дори не виждам прах - но за света
какво е?
13
Върти безкрайно колелото развеселеният
грънчар.
В грънчарницата, край вратата, застанал
сам по навик стар,
с изкусни пръсти той извайва
глиноразцъфналите чаши
от глезена на някой беден, от черепа на
някой цар.
36
Без страх - на времето сред шумния порой,
ще засияе някой ден над мъките покой.
Мигът, на всички даден, изживей до дъно,
за миналото не плачи, от бъдещето се не
бой.
43
Ти истината търсиш? Тогава остави
жена, деца и близки, приятели, уви!
Разкъсай всичко,дето ще ти тежи из път,
без тежките окови по-леко се върви.
55
Кой казва, че бил Бог неумолим!
Той е добър, а ние май грешим.
Ти в кръчмата умри сега от вино –
ще те приеме той невъзмутим.
59
О, мъка, мъка във сърцето, останало за миг
без страст,
без пламенна любовна болка, без щастие,
без весел час!
ден без любов е като облак, резсеян в
кръглото небе,
безплоден, замъглен и мрачен, неспуснал
капка дъжд над нас.
60
За мен - цветята на смеха или със вино
пълна кана!
Не искам друга вяра аз, ни песен на
камбана.
Веднъж съдбата спрях с въпрос: "Кажи
ми свойта мисъл!"
А тя отвърна в миг: "Душа, със радост
увенчана.
82
Мой винен съд, аз знам - и теб е гряла
нощем любовта.
И теб, както и мен, е мамел на къдри
вечерни цвета.
А тази дръжка, като гривна, до гърлото
стаила дъх,
е твоята ръка, обвита на милата върху
гръдта.
108
И докога ще бъдем на дните сред пелина?
Кой господ ни отрежда миг - или година?
Момче, тогава бързо наливай мойта чаша,
додето не си станал в грънчарницата глина!
117
Не знаем ний до днес защита от смъртта:
към беден и богат е безразлична тя.
Да имаш радост ти, пий радостта в живота,
останалото, брат, е просто суета.
118
Ти пиещите не кори! Такъв е пая
от Господ предрешен за нас в кервансарая.
Злорадо хич не се хвали "не пия
капка" –
къде по-глупави неща за тебе зная.
123
Аз пия, но ни ден не съм във тежест ваша;
жадувам - за какво? За винената чаша!
Да, ще почитам виното до свойта смърт,
за жалките си дни да мисли богаташа.
134
С молитва, с пост си мислех горд, че може
към теб да се намери пътя, Боже.
Но някакъв бедняк, решил да се пречисти,
потегли с чаша към светото ложе.
140
Аз знам, че в тоя свят добро и зло,
и чудното грънчарско колело
в забрава ще потънат ...Но тогава
що значат скръб, и радост, и тегло?
155
И сякаш през завеса отдалеч
със "ти" и "аз" долита
кратка реч.
Но пада леко тънката завеса:
и "ти" и "аз" не се
дочува веч.
161
За щастие - до дъно! Наливай с порив скъп!
Презри деня суетен! Живей без страх и
скръб.
И тежките вериги на твоя глупав разум,
затворник временен, снеми от своя гръб.
163
Какво навред желая? - Смехът на веселбата!
А друга странна вяра за мен е непозната.
Веднъж попитах свода: "Кого обичаш
ти?"
Отвърна той: "Сърцето, дето пее
радост свята!"
184
Когато отзвъни последният ми час,
когато като стон замлъкне моят глас
от мойта пепел да изваят чаша –
напълнена докрай - ще оживея аз.
198
На младини, под пламналия шатър
аз знанията трупах като злато
и що накрая проумях?
Пристигнах като прах, отлитам като вятър.
Хафез
Газели
С песен и сърдечно слово - пак, и пак, и
пак отново!
Вино пий, сърце орлово - пак, и пак, и пак
отново!
С хубавица като кукла, взел смолистата й
букла,
поседи със чувство ново - пак, и пак, и
пак отново!
Радостта ли ще е наша, ако няма пълна чаша
зарад времето сурово - пак, и пак, и пак
отново!
Нямам никаква защита от коприната й впита,
от сърцето й готово - пак, и пак, и пак
отново!
Ветре! Ако пуснеш корен, разкажи й с шепот
морен
от Хафез сърдечно слово - пак, и пак, и
пак отново!
* * *
Безброй момичета са влюбени - ти си
единствена сред тях.
За влюбените в мен момичета - единствен
съм и аз, разбрах.
Не срещнах никакво различие и в двата
свята в моя път.
Не ме съдете, резултатът им е бил и си
остава - прах.
Все пак на алчните кажете "За всеки
краят е един!"
Не трупайте пари, печалбата и загубата
носят крах!"
Безкрайно обожавам хората, съединили в
любовта
и думи, и дела. В признателност сред огъня
им изгорях.
Хафез, за миг склони главата пред знанието
на ума!
Могъщо е било сърцето, което знае що е
грях.
* * *
Знай, Юсуф ще дойде рано или късно - не
тъжи!
Пролетта скръбта ще вземе от платана - не
тъжи!
Лошо е било, ще бъде хубаво. Ненавистта
забрави! От роб ти можеш шах да станеш -
не тъжи!
Знаеш ли какво те чака зад завесата – нали
могат радости да дойдат с топли длани - не
тъжи!
Ден след ден танцуват тихо в неизменен
кръговрат,
И какво е вечно? Само ... ураганът. Не
тъжи!
Твоят път щом ти се струва дълъг, като че
без край –
все ще свърши той със радост тихо в хана -
не тъжи!
Все по много ни раздава благосклонната
съдба:
час за обич, за раздяла, за измяна - не
тъжи!
Щом, Хафез, намираш време ти за книгата в
нощта –
надалеч от шум и злоба разпиляна - не
тъжи!
* * *
Благословена тишина. От друго - няма
нужда.
Приятелски очи и дом. От друго - няма
нужда.
Измъчена от скръб душа, ти както нямаш
нужда
от Бог - кога ще промълвиш: "Вий
нямате ли нужда?"
Хей, ангел бях на хубостта, за бога,
изгоряхме –
ти спри поне един бедняк: "Вий нямате
ли нужда?"
Над нуждите си аз стоя без никакви въпроси
–
великодушният човек от милост - няма
нужда.
Говори близкото сърце като свещена чаша,
не го измъчвай с празна реч, от думи -
няма нужда!
И с благодарност взел в ръка
най-драгоценен бисер,
защо в морето да седиш? От него - няма
нужда.
Надменник ли си, замини! И повече не
идвай.
Приятели са само тук, от други - няма
нужда.
О, няма нужда от война - душата ни щом
искаш.
Щом дрехите връз теб са твои - да молиш -
няма нужда!
Примамен пак от любовта, край животворни
устни
вървя и пламенен ответ да моля - няма
нужда.
Но спри, Хафез, че всеки дар сам себе си
разкрива.
С надменниците не спори, не трябва - няма
нужда.
* * *
Вятърът ще се разбуди, свежо утрото ще
бъде
и светът ще подмладее - пак сред радости
ще бъде.
Ще разтвори свойта чаша яркоогнена
жасмина,
а пък нарцисът с лалето - неспокоен пак ще
бъде.
Скъп е всеки цвят, целувай оросените му
листи,
че разцъфнал днес, той утре в други
светове ще бъде.
Тази славеева мъка, дето пия всяка утрин
нека да звучи, че весел всеки стрък от туй
ще бъде.
Хей, сърце, ако отлагаш радостта от днес
за утре,
сигурен ли си, че всичко, както искаш, тъй
ще бъде?
О, недей без чаша вино в месеца Шабан да
бъдеш,
че за теб дори байрама с край обикновен ще
бъде!
Пей, сърце луноподобно, с близки хора съм
приседнал.
не повтаряй вече тъжно: "Тъй било е и
ще бъде!"
Щом от храма се отказах, спрял сред
Харабат смирено –
не плачи, там всяко расо някой ден и с мен
ще бъде.
Ах, Хафез в света пристигна зарад теб и ти
накрая
изпрати го, че самичък чак до своя гроб ще
бъде.
* * *
Да минем пак към механата, да спрем пред
нейната врата:
влече ни всички тя със свойта необичайна
простота.
Отлита всичко като вятър - и тронове, и
сан висок –
но нека за това не мислим, да пием - в туй
е радостта.
Да пием! И с другари верни край пълни чаши
да седим,
че свети всяка малка капка като рубин
върху пръстта.
И щом сме още във начало, в едно да се
обословим:
по този път да не оставим, да не забравим
любовта.
О, проповедник, ти напразно на нас
предлагаш своя рай.
По-мил ми е от рая божи прахът от нейните
места.
От твойта глътка тази почва на бисер скъп
се претвори –
но жалко, че за тебе всеки по-евтин е от
стойността
на почвата. И щом танцуват суфите весело
край нас,
от тях добър урок да вземем за песни
радостни в нощта.
О, ако ний, Хафез, не можем на срещата да
се явим,
с праха на този вход ще свикнем - такава
ни е участта!
Превод: Йордан Милев
Ела: сърцето ми ранено навярно ще
възкръсне пак.
Ела: навярно мойто тяло с душата ще се
свърже пак.
Ела: очите ми без слънце останаха сега без
теб
и само твоята усмивка ще върне слънцето ми
пак.
Като войници негри в боя разби ме черната
тъга,
но твоят образ бял да свети над мен като
румеец пак.
Какъвто образ да изгрее пред огледалния ми
дух –
то само твоят чар умее да се огледа в него
пак.
Нощта е бременна, ний знаем. Разказва
твоята звезда
какво ме чака и то утре ще се роди със
възглас пак.
Ела. Ела: Запял е славеят на пролетното ми
сърце,
от среща розовоуханна то иска глътка
въздух пак.
* * *
Да не бъдеш от лекарства спасен! Да не
бъдеш!
Да не бъде твоя взор помрачен! Да не бъде!
Всичко хубаво в този свят - е било и е
твое.
Да не бъде твоя дух огорчен! Да не бъде!
Смисъл, форми, черти са в духа на сърцето
ти.
Да не бъде той с нищо смутен! Да не бъде!
Вее вихърът есенен ... Кипарисът ти строен
да не бъде от него сразен! Да не бъде!
Да не бъдеш сред хули в твоя свят, в
твоето време,
да не бъдеш от вражди изнурен! Да не
бъдеш!
Да загине там всеки, който с лошо те
гледа.
Да не бъде от огъня той защитен! Да не
бъде!
Своя лик ти търси на Хафез в стиховете,
да не бъде той със лекарство сменен! Да не
бъде!
* * *
Додето моята глава не е куп прах нетленен,
налей ми в златния потир, с ръка
благословена.
Да пия пак, че този свят безшумно ще
загине –
и затова сред шум и смях прекарай
дръзновено.
О, как от тъжните очи ликът й е далече –
в душата - огледало - той живее
вдъхновено.
Без тази гордост, кипарис, когато прах аз
стана,
покрий ме тихо в утринта със сянка
въжделена.
Пълзи по мен като змия отровна твойта
плитка –
лекуваш с устните си ти сърцето ми ранено.
Разбра ли - този прах и тлен са класове на
дните!
Ти нивата им запали със огън съкровено.
Измих аз своето лице със сълзи, ала зная:
светец е, който е горял в страдание
блажено.
А праведникът горд навред вреда във всичко
вижда.
О, Боже, огледало дай на хората надменни!
Разкъсай дрехите си в миг, Хафез, подобно
роза,
и пред любимите нозе - хвърли ги,
неизменен.
