Пророкът - анимационната антология

 Пророкът

The Prophet

 

„Пророкът” на ливанския автор Халил Джубран е един от най-популярните сборници поезия, вдъхновил милиони читатели и преведен на над 40 езика от първата си публикация през 1923 г.

Вечните стихове са представени в нова, запленяваща форма в Пророкът – анимационната антология на режисьора Роджър Алърс (Цар Лъв), който събира международно признати аниматори, за да превърнат елегантния текст на Джубран в живописно киноизживяване.

 

ОБЩО 3 ЧАСТИ - Анимация, Драма, Европейски

 

Част 1

 Част 2

Част 3

Безумецът, Халил Джубран

Безумецът

Халил Джубран Халил

 

 Питате как съм станал безумец. Ето как: един ден, далеч преди рождението на многото богове, се пробудих от дълбок сън и открих, че са ми ограбили всичките маски - седемте маски, които бях носил в продължение на седем живота. Тогава без маска хукнах през уличното гъмжило на града и закрещях:

Дръжте крадците! Дръжте крадците! Дръжте проклетите крадци!

Мъже и жени ме гледаха и се смееха, а някои си влизаха в домовете и се заключваха.

И когато стигнах до стъгдата при пазарището, някакъв млад мъж, застанал върху покрива на една къща, се провикна:

- Той е безумец!

Вдигнах глава, за да се вгледам в него, и слънцето за първи път целуна собственото ми лице. За първи път слънцето целуна голото ми лице и душата ми пламна от любов към слънцето, та повече не пожелах да нося маски. И в захлас възкликнах:

- Благословени, благословени да бъдат крадците, които ми отнеха маските!

Така обезумях.

В безумието си възвърнах и свободата, и сигурността — свободата да бъда сам и сигурността да не бъда разбиран - защото които ни разбират, все някак ни заробват. 

Ала нека не се кича със сигурността си. Дори и крадецът в затвора е защитен от друг крадец. 

Пътят изглеждаше дълъг и неравен

Пътят изглеждаше дълъг и неравен

Джубран Халил Джубран

непубликуван досега текст на Джубран, намерен вчера (13 юни 2019 г.) при Joe Jaja.

английски оригинал, опит на автора да обясни на своята приятелка Джозефин Пийбоди, поет и драматург, същината на идеите, заложени в неговите арабски текстове.

(приложих си трудова автотерапия...)

Мая Ценова

Пътят изглеждаше дълъг и неравен.

Лентата му се губеше сред хълмовете.

Самотата разговаряше с копнежа

и тишината се вслушваше.

Хей, тишина, ти, всевечен глас на Неведомото.

Птиците пееха за дълбока горест.

Ручеите ромоляха болезнено, сякаш наранени от острите ръбове на скалите.

Ветрец премина с въздишка като опечалена майка.

Всички цветя смирено склониха повехнали шии, изплаквайки ридаещи клепки.

А аз, сам със сърцето си, крачех, тежко куцайки.

Край мен тишина.

Пред мен Самота.

Вътре в мен страх.

Стигнах до мястото, където се срещат всички пътища на Живота.

Там застанах уязвим до ранимост пред лицето на отчаянието.

И тъкмо там чух невидими криле да кръжат около мен.

И когато обърнах поглед, видях теб да стоиш пред мен като Божествените кедри в Ливан.

Познах те, защото светлина имаше в очите ти, а на устните ти - майчинска усмивка.

Ти ме благослови с докосване и прошепна на душата ми тия думи:

"Последвай ме, дете, аз съм твоят водач.

Аз ще разбуля онова, което горестта е скрила."

Последвах те.

Пътят пред нас се ширна, обкичен с безброй цветя.

Тишината освобождаваше скрити тайни и разбулваше мечтите на Любовта.

Птиците пееха за радост, сякаш приветстваха всевечна пролет.

Ручеите танцуваха.

Ветрецът нежно целуваше върхарите.

Всички цветя гледаха нагоре, приветствайки слънцето с усмивка.

А редом с теб - аз, едно намерено дете.

Подир мен - доволство.

Пред мен - радост.

Вътре в мен - Любов.

https://www.kahlilgibran.com/76-the-way-seemed-long-and-rou…

Източник: Джубран Халил Джубран

РС, Когато Халил Джубран заговори,

Дори птиците спират дъха си…

Напъти ме душата ми

Напъти ме душата ми

Джубран Халил Джубран

„Удивителното и чудесното“ (1923 г.)

Превод от арабски Мая Ценова

Напъти ме душата ми и ме научи да обичам онова, което хората ненавиждат, и да се отнасям дружелюбно с ония, към които те изпитват злоба; тя ми разкри, че любовта е белег на обичания, не на този, който обича. Преди душата ми да ме напъти, за мен любовта бе тъничка нишка между два близки стълба, а сега е ореол, чието начало и край се сливат, обкръжавайки всичко съществуващо, и бавно се разширява, за да обгърне всичко, което ще бъде.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да виждам красотата, забулена във форма, цвят и плът, и да се вглеждам разсъдливо в онова, което хората намират за грозно, докато започне да ми се струва красиво. Преди душата ми да ме напъти, аз виждах красотата като трепкащи пламъци сред стълбове дим, ала това изчезна и вече виждам само пламъка.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да се вслушвам в ония гласове, които не се раждат от езика и не се изтръгват от гърлото. Преди душата ми да ме напъти, аз имах слаб болен слух, възприемах само шума и врявата, а сега започнах да се вслушвам тревожно в тишината и да чувам нейните хорове, които пеят песните на вековете, славословят Вселената и прогласяват тайните на съкровеното.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да пия от онова, което не се изцежда, не се налива в чаши, не се вдига с ръка и не се досяга с устни. Преди душата ми да ме напъти, моята жажда бе слаба искрица върху планина от пепел, утолявах я с глътка от ручея или пък от бъчвата във винарната. Сега моят копнеж е моя чаша, моята жажда – питие, моята самота – опиянение. А аз не мога и не ще мога да утоля жаждата си. Но в тази негаснеща жар има непреходна радост.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да се докосвам до онова, което не е намерило въплъщение и не се е избистрило, накара ме да разбера, че усетеното е наполовина осъзнато; че това, което притежаваме, е част от онова, което сме пожелали. Преди душата ми да ме напъти, аз се задоволявах с горещото, ако ми беше студено, или със студеното, ако ми беше горещо, или с едното от двете, ако ми беше хладно. Ала сега затворените ми сетива се разпуснаха и се превърнаха в ситна мъгла, пронизваща всичко видимо от битието, за да се слее със стаеното в него.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да вдъхвам онова, което не се излъчва от благоуханните треви и не се разнася от кандилата. Преди душата ми на ме напъти, ако пожелаех аромат, търсех го в градините, в съдовете за благовония или в кандилниците. Сега вече мириша онова, което не изгаря и не се излива, и изпълвам гърдите си със сладостно дихание, каквото не се разпръсква от нито една градина на тоя свят и не се носи от никой полъх в простора.

***

Напъти ме душата ми и ме научи, щом само ме позове неизвестното и рискът, да казвам „Ето ме – твой съм“. Преди душата ми да ме напъти, аз се надигах само когато ме повика познат глас. Вървях само по познати и лесни пътища. А сега известното се превърна в кон, с който препускам към неизвестното, а лесното – в стълба, по чиито стъпала се изкачвам, за да стигна до риска.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да не измервам времето с думите „беше вчера и ще бъде утре“. Преди душата ми да ме напъти, аз си представях миналото като необратимо време и бъдещето като епоха, която няма да доживея. Сега вече зная, че в този миг е цялото време с всичко желано, постигнато и осъществено във времето.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да не ограничавам пространството с думите „тук“, „там“ и „отвъд“. Преди душата ми да ме научи, си мислех, че щом съм на едно място на земята, съм далеч от всяко друго. Сега вече зная, че мястото, където съм, е цялото пространство. И че точката, в която се намирам, представлява всички разстояния.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да бодърствам, докато съседите спят, и да спя, когато те са будни. Преди душата ми да ме научи, нито аз в дрямката си виждах техните сънища, нито те в съня ми – моите. А сега аз не отплавам, носен от моя сън, преди те да са се взрели в мен, нито те отлитат в сънищата си, преди да съм се зарадвал на тяхното освобождение.

***

Напъти ме душата ми и ме научи да не се радвам на похвалите и да не се боя от упрека. Преди душата ми да ме напъти, аз се съмнявах в достойнствата на своите дела, докато дните не им изпращаха някого, който да ги похвали или да ги осмее. А сега вече зная, че през пролетта дърветата цъфтят и през лятото дават плод, без да чакат похвала; а през есента хвърлят листата си и през зимата се оголват, без да се боят от упреци.

***

Напъти ме душата ми и ме научи, и ми даде да разбера, че не стоя по-високо от разбойниците, нито пък по-ниско от титаните. Преди душата ми да ме напъти, аз делях хората на два вида: слаби, на които съчувствам или ги презирам, и силни, които следвам или срещу които се бунтувам. А сега вече зная, че съм създаден като човек от онова, от което са създадени хората като общност, че съм направен от онова, от което са направени и те – моята същност е тяхната същност, моите стремления са техните стремления, моята обич е тяхната обич. Ако те имат вина, аз съм виновният, ако извършат добро дело, аз се гордея с делата им; ако се надигнат, надигам се с тях, ако приседнат, присядам и аз.

***

Напъти ме душата ми и ме научи, че светилникът, който нося, не е мой и песента, която пея, не се е зародила в мен. И въпреки че нося светлина, аз не съм светлината, и въпреки че съм лютня с опънати струни, не аз свиря на лютнята.

***

Напъти ме душата ми, братко, и ме научи. И теб твоята душа те е напътила и научила. Така ти и аз си приличаме, схождаме си. А разликата между нас е само, че аз говоря открито за това, което е в мен, и в думите има някаква натрапчивост. А ти стаяваш това, което е в теб, и в твоята потайност има някакво достойнство.

из "Посещението на Мъдростта", Джубран Халил Джубран

из "Посещението на Мъдростта"

Джубран Халил Джубран

картина: Джубран Халил Джубран

В покоя на нощта дойде Мъдростта, застана край моето ложе, погледна ме с очите на нежна майка,

избърса сълзите ми и каза:

— Чух воплите на душата ти и дойдох да те утеша. Разкрий сърцето си пред мен и аз ще го изпълня със светлина. Обърни се към мен и аз ще ти покажа правия път.

И аз я попитах:

— Кой съм аз, о, Мъдрост, и как съм стигнал до това страшно място? Какви са тия велики надежди, многобройни книги и чудни рисунки? Какви са тия мисли, които преминават като ята гълъби? Какви са тия слова, нанизани с обич и пръснати със сладост?

Какви са тия размисли — и тъжни, и радостни,

които обгръщат душата ми и владеят сърцето ми?

Какви са тия очи, втренчени в мен, които виждат съкровеното, пренебрегвайки моите болки? Какви са тия гласове, които оплакват дните ми и възпяват нищожеството ми? Каква е тази младост, която си играе с поривите ми, присмива се над чувствата ми,

забравя делата на миналото, радва се на безличието на настоящето и се отвращава от мудността на утрешния ден? Какъв е този свят, който ме води към неизвестното и ме унижава? Каква е тази земя, раззинала паст, за да поглъща тела, разголила гръд, за да даде подслон на страстите? Какъв е този човек, който се задоволява с любовта на щастието, макар и непостоянна, който търси целувката на живота, когато смъртта му удря плесница, който купува минута сладост с година разкаяние, който се отдава на дрямка, когато го призоват мечтите, който върви с пороите на невежеството към залива на мрака? Какво е всичко това, о, Мъдрост?

А тя отвърна:

— Ти, смъртният, искаш да видиш този свят с божественото око, искаш да проникнеш в съкровените тайни на бъдния свят с простосмъртната си мисъл,

а това е крайна нелепост. Иди сред природата и ще намериш пчелата да кръжи около цветята и орелът да се нахвърля върху плячката. Влез в дома на съседа си и ще видиш детето омагьосано от светлината на огъня,

а майката — заета с домашните работи. Бъди и ти като пчелата и не пилей пролетните дни да гледаш делата на орела. Бъди като детето — радвай се на светлината на огъня и остави майка си на мира.

Всичко, което виждаш, е било и е заради теб.

Многото книги, чудните рисунки, красивите мисли

са сенките на душите на твоите предци.

Словото, което изплиташ, е връзката между теб и твоите братя — хората.

Тъжните и радостни размишления са семената,

хвърлени от миналото в нивата на душата и ще ги пожъне бъдещето.

И точно тази младост, която си играе с твоите пориви,

разтваря дверите на сърцето ти, за да влезе светлината.

Тази земя, раззинала паст, освобождава душата ти от робството на тялото.

Този свят, който те води, е твоето сърце, сърцето ти е всичко, което наричаш свят.

Този човек, когото виждаш невеж и нищожен, е изпратен от Бога, за да се научи на радост в тъгата и на познание сред мрака.

И полагайки длан върху пламналото ми чело, Мъдростта каза:

— Върви напред и никога не спирай — пътят напред — това е съвършенството. Върви и не се страхувай от тръните по пътя, защото те поразяват само порочната кръв.

Черупки и ядки, Джубран Халил Джубран

Черупки и ядки

из "Удивителното и чудесното"

Джубран ХалилДжубран

Превод от арабски Мая Ценова

The original title of the book in Arabic is

البدائع والطرائف , and the title of this essay - القشور واللباب

Не е било да изпия чаша пелин и на дъното й да не е имало мед.

Не е било да се изкачвам по стремителна стръмнина и да не стигна до зелена равнина.

Не е било да изгубя приятел в небесната мъгла и да не го намеря в ясната зора.

Колко пъти съм прикривал гняв и болка под плащ от търпение и съм си представял, че в това има награда и благо, и когато съм отмахвал плаща, съм виждал болката превърната в ликуване и гнева преобразен в спокойствие и мир.

Колко пъти съм вървял с мой другар в света на видимото и съм си казвал: „Колко глупав и безинтересен е той", но едва стигнал в света на съкровеното, съм откривал, че аз съм жесток и несправедлив, а той – мъдър и изящен.

Колко пъти съм се опивал от виното на себичността и съм си мислел, че с моя сътрапезник сме агне и вълк, ала щом съм се опомнял от опиянението, съм виждал, че и двамата сме човеци.

Аз и вие, хора, се хващаме за очевидното в нашето битие и го пренасяме върху скритите страни от нашата същност. И ако някой от нас се спъне, казваме – той пада; ако се бави, казваме – той е слаб, негоден; ако заекне, казваме – ням е; ако изохка – това е предсмъртен хрип, той умира.

И аз, и вие сме страстно влюбени в черупката „аз" и във видимостта „вие", затова не виждаме онова, което Духът е доверил на „мен" и е скрил във „вас".

А и какво бихме могли да направим, когато поради заслепението, което ни е обхванало, пренебрегваме Истината, която е в нас?

Казвам ви, а може би думите ми са маска, скриваща лицето на моята същност, казвам на вас и на себе си: това, което виждаме, е само превръзка на очите, забулваща онова, което трябва да видим с разума си. Това, което чуваме с уши, е само шум, заглушаващ онова, което трябва да възприемем със сърцата си. Ако видим стражар да води човек към затвора, не бива да бързаме да отсъдим кой от двамата е престъпникът. Ако видим човек, облян в кръв, и друг с окървавени ръце, по-благоразумно е да не избързваме с извода кой е убиецът и кой – жертвата. Ако чуем човек да пее, а друг да плаче, нека изчакаме, докато се убедим кой от двамата е радостен.

Не, брате мой, не съди за същината на човека по онова, което е негова видимост, не вземай дума или дело от делата на човека за есенция на душата му. Може би пренебрегваш някого заради мудния му език или неизразителната му реч, а неговият вътрешен мир е път към постигането на смисъла и сърцето му е извор на вдъхновение. Може би презираш някого заради уродливото му лице и унизителния му живот, а той е един от небесните дарове на земята и част от Божественото дихание сред хората.

Може би ще посетиш в един и същи ден дворец и бордей и ще излезеш от двореца със страхопочитание, а от бордея със състрадание, ала ако можеше да пре­минеш през виденията, изплетени от твоите усещания, страхопочитанието ти би се смалило и снишило до равнището на съжаление, а съжалението ти би се преобразило, би се издигнало до степента на благоговение.

Между утрото и вечерта може би ще срещнеш двама души – първият ще те заговори и в гласа му ще доловиш воя на бурята, а в движенията му ужаса на кипенето; вторият ще ти заговори изплашен, нерешителен, с треперещ глас и пресекващи думи и ти ще припишеш на първия решителност и смелост, а на втория колебливост и страхливост; ала ако ги видиш, когато дните са ги изправили пред трудности или пред гибел в името на един принцип, ще разбереш, че крещящото нахалство не е храброст, нито мълчаливото стеснение – страхливост.

Може би ще погледнеш от прозореца на своя дом и сред минувачите ще видиш вдясно да върви монахиня, а вляво блудница и веднага ще кажеш: „Колко благородна е тази и колко отвратителна другата!" Ала ако затвориш очи и се вслушаш ,за миг, ще чуеш един глас да шепне в ефира: „Тази Ме заклева в молитвите си, другата Ме умолява с болката си, а продължението на Моя дух е в душите и на двете."

Може би ще пребродиш земята в търсене на онова, което наричаш цивилизация и възход, и ще влезеш в един град с огромни дворци, с величествени храмове на знанието и широки улици, а жителите му бързат насам-натам; един прониква в земята, друг се рее в небето, трети улавя светкавицата, четвърти разговаря с вятъра и всички са облечени в красиви, великолепни дрехи, като че са на празник или тържество.

А след няколко дни пътят ще те отведе в друг град с жалки колиби и с тесни улички, които – щом завали дъжд – се превръщат в острови от глина сред море от кал, а ако слънцето се взре в него, те се преобразяват в облак прах. Жителите му все още живеят първобитно и просто, подобно тетива, опъната между двата края на лъка. Те вървят бавно, работят мудно и те гледат, сякаш иззад очите им други очи се взират в нещо далеч от теб. Ти си отиваш от техния град отегчен, отвратен и си казваш: „Разликата между предишния град и този е колкото разликата между живота и смъртта. Там беше силата в своя прилив, тук – слабостта с нейния отлив. Там сполуката бе пролет и лято, тук бездействието е есен и зима. Там упорството бе младост, тичаща сред градините, тук немощта е старост, грохнала в пепелта."

Ала ако можеш да съзреш двата града в Божествена светлина, ще ги видиш като две еднородни дървета в една и съща градина. Тогава размишлението ще те отведе до тяхната същност и ще видиш, че което ти се е сторило подем, е било само мимолетни блестящи балони; а което си сметнал за бездействие, е било скрита истинска перла.

Не, за живота не се съди по неговата обвивка, а по неговата съкровеност, за материалното – не по неговата черупка, а по неговата същност, за хората – не по тяхната външност, а по техните сърца.

Не, за религията не се съди по изложените на показ храмове, ритуали и традиции, а по онова, което се крие в душите, и по онова, което се поставя като цел.

Не, изкуството не е в ниските и високи тонове на една песен или в камбанния звън на словото в една поема, които чуваш, нито в линиите и цветовете на една картина, които виждаш. Изкуството е в ония неми разстояния, които идват между ниските и високите тонове на песента; в онова, което е останало неизказано, безмълвно, самотно в душата на поета и те завладява чрез поемата; в онова, което картината ти внушава и гледайки я, ти виждаш нещо по-далечно и по-красиво от нея.

Не, брате мой, дните и нощите не са дните и нощите като явление и аз – аз, който вървя с шествието на дните и нощите – съм в състояние да изразя пред теб чрез тези слова само толкова, колкото те ти предават от моята безмълвна душевност. Не ме считай тогава за невежа, преди да проучиш моята скрита същност, нито пък си въобразявай, че съм гений, преди да ме отделиш от моята придобита същност. Не казвай „той е стиснат скъперник", преди да си видял сърцето ми; нито пък „той е щедър и разточителен", преди да си узнал подтика за моята щедрост и разточителство. Не ме наричай „влюбен", докато моята любов не ти се разкрие с цялата си светлина и огън, нито пък ме смятай за безгрижен, преди да си докоснал кървящите ми рани.

РС, Всеки път, когато чета Халил Джубран ме обзема един по-особен вид вълнение...

Потъвам в думите, разтварям се, усещам ги не толкова с ума си, колкото със сърцето си.

Благодаря на Мая Ценова за прекрасните преводи, без които едва ли бихме се докоснали до Думите на един от най-вдъхновените Учители на човечеството...

Весела Стамболиева

Бог

Бог

Отдавна, когато устните ми първом запърхаха за реч, се изкачих навръх свещената планина и се обърнах към Бога със следните думи:

- Господи, аз съм твой роб! Твоята скрита воля за мен е закон и аз вечно ще ти се покорявам.

Ала Бог не ми отговори - и изчезна като мощен вихър.

И подир хиляда години аз отново се изкачих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:

- Създателю, аз съм твое създание. От кал си ме изваял и аз всецяло ти принадлежа.

Ала Бог не ми отговори — и изчезна като рой бързи криле.

И подир още хиляда години аз отново се изкачих навръх свещената планина и пак се обърнах към Бога:

- Отче мой, аз съм синът ти. От любов и милост ти си ми дарил живот, а от любов и благоговение аз ще наследя царството ти.

Ала Бог не ми отговори - и изчезна като мъгла над далечни хълмове.

И подир още хиляда години аз отново се изкачих на свещената планина и пак се обърнах към Бога:

- Господи, ти си моята цел и моята пълно-ценност; аз съм твоето вчера, а ти - моето утре. Аз съм коренът ти в земята, а ти си цветът ми в небето - и ние заедно раснем пред лика на слънцето.

Тогава Бог се надвеси над мен и нашепна в ушите ми пропити от благост слова; и ме обгърна, тъй както морето обгръща устремения в него поток.

А когато се спуснах в низините и долините, Бог също бе там.

"Безумецът" - Халил Джубран

„Полу-живот“, Джубран Халил Джубран

„Полу-живот“, Джубран Халил Джубран

Forum for Arab Culture

Трепетна е възможността, която получава едно поколение, неочаквано да получи достъп до непубликувани досега текстове на личност като Джубран Халил Джубран. Малка подборка преводи на такива текстове от една тетрадка със скици и ръкописи на Джубран, публикувани за първи път в книгата „Обърни страницата, момче“ (2009) бяха прочетени от членове на Форум за арабска култура преди прожекцията на филма „Пророкът“ по произведението на Джубран Халил Джубран, който тази година е част от програмата на фестивала за близкоизточно кино Менар. В блога си ще пуснем трите големи текста (първи и втори текст), прочетени на 18 януари в Дом на киното, които преводи са на Мая Ценова.

Полу-живот

Не общувай с полу-влюбени, не се сприятелявай с полу-приятели, не чети от полу-даровити,

не живей полу-живот, нито умирай полу- смърт,

не избирай полу-решение, не спирай на половината истина, не сънувай половин сън, не се вкопчвай в половин надежда…

Ако мълчиш, мълчи докрай, ако говориш, говори докрай, недей мълча, за да говориш, недей да говориш, за да мълчиш.

Ако си съгласен, изрази съгласие – не се преструвай на полу-съгласен; ако отказваш, изрази отказа си, защото полу-отказът е приемане…

Половината е живот, който не си живял, дума, която не си изрекъл, усмивка, която си отложил, любов, до която не си стигнал, приятелство, което не си познал… Половината е онова, което те прави чужд на най-близките ти хора, тя е, която прави най-близките ти хора чужди за теб; половината е да стигнеш и да не стигнеш, да направиш и да не направиш, да отсъстваш и да присъстваш…

Половината – това си ти, когато не си ти… защото не си разбрал кой си ти. Половината е да не знаеш кой си ти… А онзи, когото обичаш, не е твоята друга половина… той – това си ти на друго място в същото време!!!…

Половин глътка няма да утоли жаждата ти, половин блюдо няма да засити глада ти, половин път няма да те отведе доникъде, половин мисъл няма да ти даде резултат…

Половината е мигът на твоето безсилие, а ти не си безсилен… Защото ти не си половин човек. Ти си човек… създаден да живееш живота, а не да живееш половин живот.

Източник: Блог на Форум за арабска култура

Мъдри мисли из „Пясък и пяна“, Халил Джубран

Мъдри мисли из „Пясъки пяна“

Халил Джубран,

изд. „Фама“

До зората не можеш да стигнеш от другаде освен по пътя на нощта.

Истината за другия не е в това, което ти разкрива, а в онова, което не може да ти разкрие. Та искаш ли да го разбереш, то не слушай какво той ти казва, а какво не ти казва.

Когато говорят две жени, те не казват нищо; когато говори една – разкрива целия си живот.

За да се разкрие истина, потребни са двамина – един, за да я изкаже, и друг, за да я разбере.

Дължиш повече от злато на оногова, който ти служи. Дай му сърцето си, или на свой ред му служи.

Всеки змей поражда един свети Георги, който го убива.

Дърветата са стихове, които земята пише връз небето. Ние ги поваляме и превръщаме в хартия, та да отразяваме на нея своята пустота.

Как можеш да пееш, ако устата ти е пълна с храна? Как ще се вдигне за благослов ръката ти, ако е пълна със злато?

Всеки мъж обича две жени: едната е творение на въображението му, а другата още не се е родила.

Мъжете, които не прощават на жените дребните им прегрешения, никога не ще се радват на големите им добродетели.

Любовта, която не се самообновява всеки ден , се превръща в навик и изражда в робия.

Влюбените не толкова се прегръщат, колкото прегръщат онова, което е помежду им.

Любовта и съмнението никога не си продумват.

Приятелството винаги е сладка отговорност и никога – удобство.

Ако не разбираш приятеля си при всякакви обстоятелства, не го разбираш никога.

Когато си гърбом към слънцето не виждаш друго освен сянката си.

Щедростта не е да ми даваш това, което ми е нужно повече отколкото на теб, а онова, което на теб ти е нужно повече, отколкото на мен.

Онзи, дето ти дава змия, когато си му поискал риба, може би няма за даване друго освен змии. Тогава от негова страна това е проява на щедрост.

Можеш да съдиш за ближния си само според това, което знаеш за него. Кажете ми сега, кой измежду вас е виновен и кой – невинен?

Колко сляп е онзи, който ти дава нещо из джоба си, та да може да вземе нещо из сърцето ти!

Странно е, че всички ние браним кривото у нас по-ревностно отколкото правото.

Ако ближен ти се надсмее, можеш само да го съжалиш, но ако му се надсмееш ти, никога не ще си го простиш. Ако ближен те нарани, можеш да забравиш раната, но ако го нараниш ти, вечно ще го помниш. Истината е, че ближният е най- чувствителният ти Аз в друго тяло.

Най-окаяният измежду хората е онзи, който превръща мечтите си в сребро и злато.

Очевидното е онова, което ни убягва дотогава, докато някой не го изрази простичко.

Коренът е цвете, което презира славата.

Мъдростта вече не е мъдрост, когато стане твърде горда, за да плаче, твърде строга, за да се смее, и твърде самовглъбена, за да търси друго освен себе си.

Когато достигнеш до предела на това, което трябва да знаеш, ще бъдеш в началото на онова, което трябва да чувстваш.

Приятелю, ти и аз ще останем странници в живота, чужди един на другиму и всеки спрямо себе си, до деня, когато ти заговориш, а аз се заслушам – приемайки гласа ти като свой; тогава ще застана пред теб с мисълта, че съм пред огледало.

Ние избираме радостите и скърбите си дълго преди да сме ги изпитали.

За пътищата костенурките могат да кажат повече отколкото зайцте.

Странно е, че безгръбначните твари имат най-корави черупки.

* * *

Когато стоях като ясно огледало пред теб, ти гледаше в мен и виждаше собсвения си образ. Тогава казваше:

- Обичам те!

Но всъщност обичаше у мен себе си.

Любовта, която не ликува непрестанно, постепенно умира.

Не можеш да притежаваш едновременно младост и мъдрост –

защото младостта е твърде заета  да живее, за да знае; а познанието – твърде заето да търси себе си, за да живее.

Онова, което жадуваме и не можем да достигнем, ни е по-скъпо от това, което вече сме достигнали.

* * *

Преди седем века седем бели гълъба литнаха от дълбока долина към заснежения връх на планината. Един от седмина мъже, който наблюдаваше полето рече:

- Виждам черно петънце върху крилото на седмия гълъб.

Днес хората от долината говорят за седемте черни гълъба, литнали към заснежения връх на планината.

„Пясък и пяна“, Халил Джубран, изд. „Фама“