Халил Джубран,
изд. „Фама“
До зората не можеш да стигнеш от другаде освен по пътя на нощта.
Истината за другия не е в това, което ти разкрива, а в онова, което не може
да ти разкрие. Та искаш ли да го разбереш, то не слушай какво той ти казва, а
какво не ти казва.
Когато говорят две жени, те не казват нищо; когато говори една – разкрива
целия си живот.
За да се разкрие истина, потребни са двамина – един, за да я изкаже, и
друг, за да я разбере.
Дължиш повече от злато на оногова, който ти служи. Дай му сърцето си, или
на свой ред му служи.
Всеки змей поражда един свети Георги, който го убива.
Дърветата са стихове, които земята пише връз небето. Ние ги поваляме и
превръщаме в хартия, та да отразяваме на нея своята пустота.
Как можеш да пееш, ако устата ти е пълна с храна? Как ще се вдигне за
благослов ръката ти, ако е пълна със злато?
Всеки мъж обича две жени: едната е творение на въображението му, а другата
още не се е родила.
Мъжете, които не прощават на жените дребните им прегрешения, никога не ще
се радват на големите им добродетели.
Любовта, която не се самообновява всеки ден , се превръща в навик и изражда
в робия.
Влюбените не толкова се прегръщат, колкото прегръщат онова, което е помежду
им.
Любовта и съмнението никога не си продумват.
Приятелството винаги е сладка отговорност и никога – удобство.
Ако не разбираш приятеля си при всякакви обстоятелства, не го разбираш
никога.
Когато си гърбом към слънцето не виждаш друго освен сянката си.
Щедростта не е да ми даваш това, което ми е нужно повече отколкото на теб,
а онова, което на теб ти е нужно повече, отколкото на мен.
Онзи, дето ти дава змия, когато си му поискал риба, може би няма за даване
друго освен змии. Тогава от негова страна това е проява на щедрост.
Можеш да съдиш за ближния си само според това, което знаеш за него. Кажете
ми сега, кой измежду вас е виновен и кой – невинен?
Колко сляп е онзи, който ти дава нещо из джоба си, та да може да вземе нещо
из сърцето ти!
Странно е, че всички ние браним кривото у нас по-ревностно отколкото
правото.
Ако ближен ти се надсмее, можеш само да го съжалиш, но ако му се надсмееш
ти, никога не ще си го простиш. Ако ближен те нарани, можеш да забравиш раната,
но ако го нараниш ти, вечно ще го помниш. Истината е, че ближният е най-
чувствителният ти Аз в друго тяло.
Най-окаяният измежду хората е онзи, който превръща мечтите си в сребро и
злато.
Очевидното е онова, което ни убягва дотогава, докато някой не го изрази
простичко.
Коренът е цвете, което презира славата.
Мъдростта вече не е мъдрост, когато стане твърде горда, за да плаче, твърде
строга, за да се смее, и твърде самовглъбена, за да търси друго освен себе си.
Когато достигнеш до предела на това, което трябва да знаеш, ще бъдеш в
началото на онова, което трябва да чувстваш.
Приятелю, ти и аз ще останем странници в живота, чужди един на другиму и
всеки спрямо себе си, до деня, когато ти заговориш, а аз се заслушам –
приемайки гласа ти като свой; тогава ще застана пред теб с мисълта, че съм пред
огледало.
Ние избираме радостите и скърбите си дълго преди да сме ги изпитали.
За пътищата костенурките могат да кажат повече отколкото зайцте.
Странно е, че безгръбначните твари имат най-корави черупки.
*
* *
Когато стоях като ясно огледало пред теб, ти гледаше в мен и виждаше
собсвения си образ. Тогава казваше:
- Обичам те!
Но всъщност обичаше у мен себе си.
Любовта, която не ликува непрестанно, постепенно умира.
Не можеш да притежаваш едновременно младост и мъдрост –
защото младостта е твърде заета да
живее, за да знае; а познанието – твърде заето да търси себе си, за да живее.
Онова, което жадуваме и не можем да достигнем, ни е по-скъпо от това, което
вече сме достигнали.
* * *
Преди седем века седем бели гълъба литнаха от дълбока долина към заснежения
връх на планината. Един от седмина мъже, който наблюдаваше полето рече:
- Виждам черно петънце върху крилото на седмия гълъб.
Днес хората от долината говорят за седемте черни гълъба, литнали към
заснежения връх на планината.
„Пясък и пяна“, Халил Джубран, изд. „Фама“
Няма коментари:
Публикуване на коментар