понеделник, 22 юли 2019 г.

Кръгът на страха


Кръгът на страха

Как да изкореним страха в самия му източник? Това очевидно не може да се постигне с опити да го заобиколим или да си намерим рационално оправдание за него. В действителност всеки опит да се надмогне страхът е обречен на провал, щом егото по някакъв начин участва в това усилие. Тъй като страхът е продукт на егото, ние трябва да сме в състояние да излезем от егото, за да успеем да интегрираме страха.
Фигурата по-долу показва какво се случва, когато изпробваме традиционни техники за изкореняване на страха. Това е така популярният „Параграф 22“, с който всеки търсач се сблъсква по пътя към целостта. За да бъде премахнат страхът, са нужни яснота и спокойствие. Но докато е налице страх, не може да се постигне яснота. Това е така, защото страхът поражда мисли, а мислите пораждат още повече страх. Кое от двете тогава е първото и откъде трябва да се започне? Отговорът е, че те и двете са възникнали по същото време, когато е било създадено егото. Така че трябва да започнем именно от егото. На фигурата виждаме, че егото е онази част от ума, която интерпретира житейските преживявания в съответствие с модела за отделеност. Този модел привежда в движение поредица от събития в рамките на егото, които увековечават отделеността. Нека проследим тази верига от събития, започвайки с преживяванията.


1. Преживяванията пораждат памет
Във всеки един момент от живота ние преживяваме нещо. Физическото и емоционалното тяло са основните посредници на преживяването. Въпреки че възприемаме събитията с ума, именно тялото и емоциите са тези, които правят тези събития реални за нас. Нашето тяло и емоции изпращат на мозъка сигнали, които се записват в паметта. След това можем по всяко време да си „пуснем записа“ на преживяването и да почувстваме емоциите и физическите усещания съвсем отначало. Всеки път, когато се случи подобно събитие, ние отново преживяваме усещанията и емоциите, свързани с първоначалното събитие. Преживяващият отново аспект на аз-а често бива наричан „реагиращ ум“. Реагиращият ум е онази част от подсъзнанието, която бива задействана от житейските преживявания.
2. Паметта поражда мисли
Всеки път, когато имаме преживяване, което задейства паметта, възниква мисъл. Мисълта представлява движението на ума. Мислите може да идват от подсъзнателната, съзнателната или свръхсъзнателната област на ума. Всеки път, когато бъде задействана паметта, в подсъзнанието настъпва движение, което поражда мисъл. Тези мисли могат да бъдат съзнателни или да останат несъзнателни, в зависимост от степента, в която са отречени или потиснати. Ако мислите са приятни, ние често им позволяваме да изплуват на повърхността. Ако са неприятни, може да ги отречем или потиснем. Отричането или потискането на една мисъл я връща насила обратно в паметта и създава енергийни блокажи в ума. Тъй като мислите не са били разрешени, те продължават активно да творят нашата реалност, но ние повече не осъзнаваме нито тях, нито как бива сътворявана нашата реалност.
3. Мислите пораждат страх
Дотогава, докато работим от позицията на егото, ние ще преценяваме, сравняваме и анализираме своите мисли при тяхното възникване. Този процес на „избирателна съзнателност“ неминуемо води до това, че някои мисли биват приемани като желателни, а други биват отхвърляни като нежелателни. Отхвърлените мисли се превръщат в отречени или потиснати и се завръщат в подсъзнанието. Ако една мисъл, която възниква от подсъзнанието, не бъде напълно интегрирана (приета и разбрана от едно по-високо ниво на съзнателност), настъпва разделяне с аз-а. Това разделяне се превръща в част от отделеността. Мислите за отделеност възникват, защото ние вече не сме в контакт със своя висш Аз. Всички мисли за отделеност предизвикват страх. Тези мисли по същество се дължат на чувството за несигурност, породено от вярването, че сме отделени. Дотогава, докато сме заседнали в подсъзнателния процес на реагиране, у нас ще възникват мисли на страх.
4. Страхът поражда привързаност
Мислите на страх са опитите на егото да превъзмогне своята несигурност. Това обикновено е свързано с търсенето на външен лек, който да облекчи дискомфорта, причинен от чувството за несигурност. На този етап нишката на мисълта може да стане доста сложна и често се изражда в безпокойство и тревога за начина, по който нещата могат да се развият в бъдеще. „Какво ли ще донесе бъдещето?“ „Ами ако умра от глад?“ „Какво ще стане, ако умра?“
Когато егото открие нещо или някого, за което или когото вярва, че ще излекува чувството му за несигурност, то се привързва към това нещо или този някой, вярвайки че този лек ще го спаси от несигурността му. Повечето религии са пример за привързаност на егото. Ние се страхуваме от живота и поради това търсим някакъв бог, който да дойде и да ни спаси. Същевременно често вярваме, че сме недостойни (вижте главата за Вината) и проектираме това вярване върху своето божество, превръщайки Го в гневен, отмъстителен диктатор. Това поражда нова привързаност, този път към правила, предписания, жертвени ритуали и други етични кодекси.
Възможно е да се привържем към хората, които обичаме, и така да създадем нефункционални взаимоотношения. Чувствайки се отделени и самотни, ние се стремим да постигнем единение чрез интимен контакт с някой друг, забравяйки че външното обвързване не може само по себе си да намали съществуващото в аз-а разделение.
5. Привързаността поражда болка
Ако се привържем към нещо или някого, това външно „покривало на сигурността“ в крайна сметка неизбежно ще ни предаде. Животът, подобно на река, постоянно се движи и променя. Привързаността е подобна на застоялите, пълни с водорасли езера покрай реката. Настояваме нещата да си останат такива, каквито са, за да не изгубим обекта на своята привързаност. Поради това ние се съпротивляваме на потока на живота. Съпротивлението причинява болка. Сега вече ние не сме в хармония с живота, като или плуваме с мъка срещу течението, настоявайки че реката би трябвало да тече в друга посока, или вехнем и гнием в застоялото езеро, чудейки се защо животът ни подминава. Болката от застоя е непоносима, тъй като тя отрича живота. Отначало може да отричаме или потискаме болката, но рано или късно тя си проправя път до повърхността, сътворявайки неприятни житейски преживявания. Тези неприятни преживявания се складират в паметта и кръгът на страха навлиза в нов цикъл.

Из книгата „Живот на предела“ Сал Ракели

Публикувано от Диана Павлова


Няма коментари:

Публикуване на коментар